Радвам се, че 90% от приятелите ми гласуват. Горда съм и с брат ми, който на предишните избори трябваше да накарам насила да се замъкне до изборната секция. Сега е на 23 години и има сериозна и аргументирана позиция относно избора си. Надявам се повече хора на неговата възраст да са осъзнали отговорността, която носи гласа им.
В 14 училище в Банишора, където все още гласувам, беше пълно с хора. Чаках на опашка, за да пусна бюлетините. На дъската в класната стая бяха записани данните за нашата изборна секция:
909 регистрирани
450 гласували до 12:00 часа
Все още има време и всеки може да гласува. Дори нашата приятелка Нора, която лежи в Окръжна болница в момента и е оперирана, е слезнала до специалната секция, която е организирана там и дала гласа си. Браво, за което!
Понеже сме някакъв си корпоративен клиент на Вивател и имахме бонуси и подаръци за миналата година, си избрахме едно малко принтерче.
Модел: Samsung Digital Photo Printer SPP – 2020
Приложение: за печат на снимки във формат 10х15см
Технология: трансферна лента /не е мастиленоструйна технология/ с доста приятно качесто. Ако трябва да съм точна, много по-добро качество от кварталното фотостудио, от което съм получавала доста странни отпечатъци.
Цена на копие: 0,41лв. /включва консумативите – трансферната лента и фотохартията/ При покупка получаваш принтерчето, хартия и лента за 120 копия. Отпечатването на едно копие става за по-малко от минута. Нанася цветовете последователно.
Цена: около 200-250лв. На нас ни излезе около 75лв.
“Купуването и продаването на гласове е престъпление.”
Звучи точно като предупреждението върху кутиите за цигари. Колко много вредят на здравето, пък как всички си ги продават и купуват и бизнесът си цъфти.
Същата работа и с гласовете – то е престъпление, ама никой не се е спрял да го прави. Бизнесът също си цъфти.
Аз ще гласувам. Както на всички избори. И това е последният ред за политика, който пиша в блога. Не ми се потапя излишно в цялата помия.
Понеже започнаха да питат момичетата, които четат блога още от Розали къде се изгубих – ето ме. Тук съм си. Вкъщи от два месеца – истерясала, с израснали очи на гърба, тичаща всяка секунда след онова сладко бебенце, което се е превърнало в мини чудовище.
Как става тоя номер – първо са малки и безпомощни, гукат и мяукат, а след това крещят из къщата, чупят, бъркат в контактите, разливат каквото докопат, тормозят кучето, пищят щом не им угодиш и реват до посиняване. А ти се ядосваш, крещиш, пореваваш си тайно, иде ти да убиеш някой /баща им обикновено/, чупиш по нещо да ти олекне и така ден след ден. Няма събота, няма неделя – бабите все работят, дежурната реплика от таткото “Потърпи още малко!” не върши работа /кога ли ще го убия за това/.
Благодаря момичета, че попитахте как съм. Бивам, както се казва. Малко са ми кървясали очите и ходя като пет за четири, ама ще се оправя. Тук няма емотикон за крива усмивка, за съжаление.
С пълна сила откривам наближаването на ужасните две, както ги наричат специалистите. Не две деца, а две годинки. То за две деца няма и да си помисля в близките пет… не, десет години.
Следващите редове са за всички майки и татковци на гукащи невръстни ангелчета, които си мислят, че коликите и никнетето на зъби е най-страшното нещо на света. Заповядайте в кръга на двегодишните. Ако, случайно като нас все още сте на годинка и девет, няма проблем – натам сте се запътили. Да започнем по списък.
сън с подготвен крак в лицето
Зъби – сладките малки гостенчета започват рано, но пък свършват до към втората годинка да никнат. При нас всеки зъб води хрема по минимум седмица, температура, достигаща до 39 градуса /веднъж и до 41/ и периоди на дивеене, унасяне и сън в разни нетипични часове на денонощието. Ако малкото бебе реве от зъби, то проговарящото дете може съвсем разбираемо да мрънка и крещи, когато се опитвате да слагате капки за нос. Ефектът е като случай на домашно насилие в 3 през нощта.
Гърнето - Репликата “Ака, пиш” се казва обикновено, след като всичко вече е свършено в памперса. Ако сте достатъчно прозорливи и успеете да уловите онзи странен поглед можете да метнете детенце на гърнето и всичко да се свърши където трябва. Е, няма да обръщате внимание, че все пак нещо е тупнало на земята, после е настъпено с чорапчето /не с подметка на обувчица/, а докато бутате кучето да се махне и почистите, вече всичко от гърнето е по ръчичките. Кучетата обожават пълни памперси, а детските пръстенца успяват винаги да бръкнат където не искате. После могат и да мажат, където не искате и да виждате – дрешки, крачета, ръчички, коса, лице… За миризми сега няма да си говорим, само да спомена, че нямат нищо общо с обикновената смяна на памперс /отваряш, носиш на мивката и отмиваш/. Резултатът от ”ака, пиш” на голямото дете е чорапи и боди за отпиране на ръка, много търкане на пода и разнасяне до боклука на … /да не казвам какво/. И проветряване, много проветряване.
Не! - Няма да ви разказвам за не-то на двегодишните. Да ти казват, че НЕ искат всичко си е ясно и научно доказано. Това никой не го брои вече – просто задаваш правилните въпроси, за да не получиш неправилния отговор. Някакво дзен изкуство е това за родители. Не е дерт – всички се научават. За друго си говорим сега – безопасността.
Безопасността - Всеки родител на малко дете придобива странен орлов поглед и способността да преценява къде са опасните предмети в едно помещение за по-малко от 30 секунди /преднината е една минута, докато детето се ориентира в обстановката/. Където и да отида успявам за отрицателно време да фиксирам къде има опасни ножици, ножове, шнурове, въженца, опасни контакти и кабели, стъклени посуди с топли течности, които могат да полетят към земята или дребни предмети, които могат да бъдат погълнати. Въпреки, че къщата ни е обезопасена навсякъде и съм станала експерт по детска сигурност, винаги има някакъв зулум за организиране. Особено за моето дете, което с играчки не си играе. То пипа контакти, опитва се да пуска пералнята, научи се да отваря широко и да блъска със засилка врати /леле, откачам/, дебне ме да стана от компютъра, за да го изключи, да поблъска клавишите или просто отива да чопли боята на външната врата, защото там кучето е свалило малко /беше малко/.
Лудостта – Както едно време се подхилквах, че крещящите майки са слаби педагози, така аз сега съм се превърнала в това, което ненавиждам – крещя по цял ден след детето. Не че искам да е така, обаче си представете ситуация, в която отивате до тоалетната /на отворена врата естествено/, изведнъж нещо пада в кухнята и се чува див рев. Да не обяснявам как се отива дотам. Диването се е заляло със супата, която е на масата /слава Богу, студена/, вземате го с вас в тоалетната, слагате го в скута си, успокоявате и сваляте мазните дрешки. След малко излизате заедно и след преобличане и чистене, то пак е отишло някъде /две стаи са вкъщи, на отворени врати/, но този път се чува приглушено квичене. Гледката е поразяваща – детето е отишло до спящото куче и се опитва да му свали скалпа, дърпайки го за ушите, право нагоре. Горкото куче е придобило изражението на Маската, в опит да бъде насилствено свалена. След поредното изкрещяване на НЕ!!! се връщате към чистенето, но сега пък онзи обезопасен контакт, дето така го продават е разгадан и тънкото нещо на зарядното за телефона се бута в едната обезопасена дупка. Причернява ви, а това са само 10 минути от деня… И така още сто дивотии на ден. Да не отварям дума за хилядите издевателства над кучето, всички неща, които могат да се счупят в един апартамент, къпането на отворена врата и правенето на мокри дири по пода, понеже малкото диване нарочно не отговаря като го повикаш, а като изскочиш мокър до ушите се смее и вика: “Даааа!”/за уточнение – налага се през лятото човек да се къпе не само през нощта, когато детето спи. През деня също, ако си вир вода след разходка или просто залян с нещо цветно или мазно/.
Навън – там се ходи всеки ден. Паркът вече ми е втръснал до смърт, ама да не придиряме толкова. Всъщност и парковете в околовръст, но не за моите чувства иде реч сега. Не че не си спомням с умиление месеците в които бебето си седеше в количката, разхождахме се, хранехме се, аз изчетох всички интересни неща на Орхан Памук, вършех си работата през телефона / в Заимов има безплатен нет/ и беше една чудна идилия. Сега сме по пясъчници, възпитаваме се да не се бием за играчки и да не мятаме пясък в радиус от 5 метра, да не се дерем с пълно гърло, когато стане време да се прибираме и да не лягаме насред алеите като нещо не ни отърва. И така…
Дни и нощи – нощно време не се спи, нали растат зъби. По някое време се пренасяме от креватчето и сме тримата в нашето легло. Ирина обича да ми ляга на главата /буквално/, а краката й да са върху баща й. Спи постоянно отвита, защото бясно рита всичко, което я покрива. Ако имам късмета да легне до мен или да се смъкне мааалко надолу, се наспивам дори за 2 часа и съм си нов човек /кървясалите очи изчезват/. Това с приготвянето на мляко в 4 сутринта е направо песен, ако ще помогне да спи до 9.
Гуш – много обичам да я гушкам. Размазвам се от кеф, когато заспива в мен и предпочитам да си гледам така телевизия или да си чета докато не ми омръзне. Спали сме по цели нощи седнали по този начин, когато е болна или не може да спи легнала от хрема. Мрънкането обаче и всяко “Гуш”, когато се чуди за какво да се сърди, направо ме убива на моменти. Не стига това, ами се катери по мен и ме настъпва като стадо бизони, ако не откликна на секундата. Леле, в такива моменти все едно малка маймунка ти виси на ръцете. Дори сега докато коригирам написаното късно снощи ми е седнала на гърба и ми опъва косата.
Спасението – каквито и игри да измислям, колкото и да ходим напред назад, детето си има нужда от игри с други деца, от режим и нова среда. Разбрах го, когато записахме Ирина на ясла. Само за три дни започна да се храни /преди това караше само на мляко, плодове и ядки вкъщи/, започна да заспива сама и да слуша. То това за слушането го знам от всички – детето слуша, кротко е, засмяно, весело. Само аз като се появява и се почва мрънкане и гевезене. Първо си мислех, че при мен е проблемът, но с много приятелки си говорим и те казват същото – детето е слънце с други хора, за мама са всички мрънкания. Все едно те проверява всяка минута дали си на разположение.
Аз – признавам си без бой, направо съм на ръба на нервна криза. Детегледачките ни /майка и дъщеря/ се изправиха през труден здравословен проблем в семейството и трябваше да се разделим. Тези два месеца и половина докато намерим решение с яслата ми се видяха безкрайни. Не че една година не сме се гледали вкъщи сами, не че е било тежко или непоносимо, но помощта през уикендите никога не е секвала така рязко. Дет се вика – да презареди човек! Ние бяхме подпомогнати миналото лято, макар и само през летните уикенди. Знаех, че през лятото мога да си почивам, защото детето е на чист въздух и в добри ръце по два дни в седмицата. Но тази година – не. Направо се моля и тази година бабите и дядото да се смилят над нас и да ни помогнат да си направим малка почивка. Да бе, знам че има родители дето и това не са видели.
В какво се превърнах аз – истерясала, уморена и радваща се като малко дете, че съм пак в офиса. Е, на петия ден от работния рай пак съм вкъщи, защото детето се разболя и 10 дни се борим с някаква хрема и температура, която не се знае пак от какво е, но и това ще го преживеем до понеделник.
Оглупяване- Когато няма помощ наоколо макар и в рамките на два месеца, всичко което съм смятала за даденост ми се видя като лукс. Чак тази седмица бяхме веднъж на кино без дете, прочела съм 40стр. от една книга на Алвин Тофлър, вече си вдигам телефона през деня /преди не смеех, то някой ще си помисли, че звъни на Зоологическата градина/, ходих на фризьор и разните му там женски неща веднъж, събирахме се с приятели без деца веднъж и успях да скокна на пазар точно два пъти. Добре че свеки дойде на гости за три дни, та успяхме. Това, събирания по женски, ходене по събития вечер, някоя изложба или театър – все още никакъв шанс. Отразява ми се на психиката сериозно и в това не влагам никаква драма. Ако преди в 9 сутринта в колата разказвах драматичните сюжети на филми, които съм гледала снощи, то сега мръхтя и сумтя докато стигнем до яслата. А ако съм вкъщи – направо си фуча безмълвно с парцала /с малко дете всяка сутрин се чисти къщата и се бърше прах/. Моля ви – спасете ме!!!
P.S Извинете за несвързаните словоизлияния - от асоциалния живот е който водя напоследък. Е, нещата не са само такива. Всичко от написаното се изпарява в моментите, когато гледам Ирина как спи сладка като ангелче или когато ми се подмазва след всяка беля със “Сладка, бичка” /от песента за мила, моя мамо, сладка и добричка/, пускам малко видео, записано докато чакаме за преглед в поликлиниката.
Малко пояснение – Ирина познава един час на часовинка и всичко, свързано с времето според нея се случва в този час.
Как ли ще се смея на това, когато, живот и здраве Ирина влезе в пубертета?!
Това е един от онези не особено смислени постове, особено за хора, които нямат деца. От онези постове, в които пишеш за кучето си – хем ти е мило, хем за другите е тъпо. А тук и феминистките могат да скочат нещо за желанията ми да определя детето си като момиче /каквото е, де/. Та…
Тъй като Ирина е с много къдрава коса, която расте само като обем, но не и като дължина, често я бъркат с момченце.
Аз не й помагам особено, защото често в парка е облечена с момчешки дрешки в синьо /наследство от по-голям батко/.
Редовно я заговарят с: “Дай тази лопатка на момченцето.”, “Ауу, какъв хубав мъж”, “Какъв си синеооок.”
Сега се сещам, че и аз едно време бях ужасно слаба, винаги с къса коса и се носех като момче /и често ме бъркаха/. Всичко това за ужас на майка ми, която винаги ме е обличала в роклички и полички докато е можела да влияе на мнението ми за обличане. След като видях снимките на Ирина, на които прилича на момченце взех, че й накупих за лятото само момичешки неща и започнах по-често да я глася в розово и с опашки и ленти за коса /когато ми позволява/.
Как се маха ли? Болезнено, ревливо и с много угризения на съвестта.
Тази вечер Ирина заспа за първи път без биберон. Искам да изтрия от паметта си снощната вечер, защото беше болезнено и за нея, и за мен.
След като Ирина стана на 1 година и 8 месеца реших, че е време да преминем от бебешкия в детския период и да премахнем малката зависимост “бибАТА”.
Ирина е кърмена година и два месеца. От първите месеци ползва биберон. Твърде много и дълго се е успокоявала с този малък уред. Като дългокърмеща майка трябваше да избирам дали гърдите ми, освен да хранят, ще са залъгалки, или ще ползваме биберон. Избрах второто. В този ред на мисли се сещам за вица: Каква е приликата между детските играчки и гърдите? И двете са направени за деца, но татковците си играят с тях!
Както и да е – след определена възраст “бибАТА” стана нещото, което я приспива, успокоява, разнообразява, когато й стане скучно.
Говорила съм на тази тема с много приятелки и всички са на мнение, че до две години биберонът се премахва лесно, след две години става трудно и болезнено. Да, обаче никоя не сподели, че процедурата е гадна, макар и кратка /една-две вечери/.
Всичко е въпрос на една вечер, в която на детето му се доспива. Дори да е прекарало прекрасен ден, в който всичко е било забавно, пълно с разходки, пясъчници, люлки и всичките уреди за забавления, на които висим всички родители всеки ден, киселостта е на лице. Започва мрънкане, което прераства в лек рев, в който можеш все още да обясняваш, че “бибаТА” е забравена при Мишето /детегледачката, която я гледа у тях/ и утре ще е тук. Ревът преминава в тръшкане, блъскане по вратата, която да отвориш, за да отидете да проверите дали все пак нещото не е в кухнята. Гушкането и обясненията имат временен ефект. О, чудо! Детето заспива в 21,30 и ти си отдъхваш. Вечерта е прекрасна – детето е заспало, ти си седиш в креслото с лаптопа, таткото е на мач, тишината е прекрасна… докато не става 22,30 часа.
Събуждането е с крясъци “бибАТААААААА” и вече нищо не помага. Няма гушкане, няма обяснения, няма надвикване на рева, защото те ритат и се ляга пред вратата, която трябва да заведе клетото детенце в кухнята и да открие, че биберонът не е там. Крясъците “бибАТА” са прекъснати от малко пиене на вода, захласване с играчки, което трае не повече от минута, но ревовете не свършват…
Времето тече, минават 20, 30, 50 минути в рев, който прераства в хълцане, задавяне и молене за “бибАТА”. Сърцето ми се къса. Сърцето на Ирина ще й изскочи през пижамата, докато се опитвам да я вдигна от земята, където лежи. Ходим в кухнята, пие вода, гушка ме, бута ме, рита ме, моли се, пак ме гушка…
Сядаме в креслото. Гушкам я и се опитвам да й пея. Крещи “Не!” и ме бута. Преди обичаше да й пея за Зайо и да заспива. Реве ми се. Нищо не помага. Накрая сяда в мен, гушвам я и й държа челото така, както майка ми го държеше, когато повръщах като дете. Заспива, докато хлипа и хълца. Иде ми да се гръмна!
Слагам я в креватчето, а тя проплаква насън. Сипвам си едно питие и се разревавам като магаре. Тихичко, за да не я събудя. Искам да се гръмна наистина. Никога, по никакъв повод не съм я оставяла да плаче повече от 3 минути. Не съм й съставяла режим на хранене, на сън, не съм я възпитавала с онези безумни режимни методи, с които майките ни са ни възпитавали като бебета.
Толкова ми е гадно и смотано, че не ми се прави нищо. Чувствам се като инквизитор. Мразя баща й, който в момента си рита мач, както всяка сряда вечер. Не че той щеше да ми помогне с нещо. В подобни ситуации Ирина иска аз да я гушкам, приспивам и милвам. Когато са двамата е друго, но като сме тримата, всичко е драматично като за мама и само мама има право да успокоява.
През нощта Ирина се изправи в креватчето както всяка нощ и я преместих при нас. Пита за биберона 1-2 пъти, но толкова й се спеше, че се нави да я гушна и да заспи. Сутринта биберонът беше заменен от химикал, с който си нарисува краката до неузнаваемост. Сутрин “бибо” помагаше да тушираме събуждането в 7 и да си доспиваме до 9,30. Май това ще се промени. Баси, искам сън!
Днес цял ден бяхме навън. Обедният сън беше в количката и нямаше нужда от биберон. Сети се за това чудо, когато й се доспа. Сама каза, че: “Миши… бибо… там!”. Вечерта нямаше рев. Просто по някое време легна на канапето, след това се нагъзурчи и заспа. Олекна ми. Помагало значи.
Мразя репресивните мерки, никога не съм харесвала режимите и съм се водила по детето. Но този път се наложи да го направя. Набрах смелост, не знам как, но май се получи. Ще видим утре как ще е . Боли ме, но помогна.
Моите уважения към напъните са Станишев да подкрепя българското, но по българското Черноморие да си ходи той. Не че не се грижат с Масларова за избрани хотели с нашите пари, та ние и да не искаме, вече сме дали своя дан.
Аз лично нямам намерение да подкрепям кичозни хотели, гледки към строежи, унищожена природа, кал и мръсотия и “строги келнери”, които не ме карат да си почивам – нервират ме. И като потребител смятам да си упражня правото да си харча парите само за неща, които си струват. Другите да се оправят и да не разчитат на мен. Та, г-н Премиер, това с почивката не е като с данъците – по желание е все още. А моето желание е Черноморието ни да се прочисти от тая паплач от хотелиери, която сама си резна клона, на който седи, пък сега кризата била виновна. А и се правят официални изказвания в туристическия бранш, че трябвало да се подобрят услугите, за да има туристи. Верно ли, бе?! Аз пък се чудех докога ли ще издържат хотелиерите да продават некачествени услуги на високи цени. Брех, какво откритие направили!
Подкрепям българското, като купувам качествените български стоки, а лошите нека да си отпаднат сами от пазара. Това май беше прост пазарен механизъм, на който дори политиците не могат да влияят. Поне не твърде дълго.
Соломоне, Соломоне, кога стана велик политик, кога започна да искаш блоговете да бъдат с политически приемлив речник. От политически приемливите ви простотии /как я мразя тая дума/ сме стигнали дотук! Естетически и художествен екип в Re:tv?! Проблемът за лошия образ на България по света бил, защото ние сме си го създавали такъв?! То ние си цъфтим отвсякъде, ама блоговете виновни, че никой не го забелязва.
Зарекла съм се да не напиша и ред за политика в този блог, особено по време на изборите, когато политиката ще извира от всеки ъгъл. Но Соломончо тоя път направо се осра /без извинение/!
Като искаш позитивен образ на България, вземете си свършете работата, вие политиците! На крива ракета, блоговете й криви! И понеже, не ми се иска аз да му го казвам на Соломончо, но пък Лонгалон го е направил вместо мен, да го цитирам по темата /втори абзац по-специално/.
“Здравей!
lubo_pitbula иска да те добави към приятелите си в Impulse.bg! Можеш да приемеш поканата за приятелство, като натиснеш тук: : http://www.impulse.bg/friends/requests
Врамките на няма и седмица имам още 2 такива предложения от същото място, само че от други чутовни никове като vRaTarChEtO и някакви съкращения от типа на r1ch1ty.
А може ли на Любо Питбула и на спамърите от Импулс.бг да им набутам предложенията в голямата СПАМ листа завинаги?! Аман!
Скорошни коментари