Тъй като днес всички блогъри се обединяват около идеята Blog Active Day, а темата е бедността, да взема и аз да споделя туй онуй. Между другото, много ми хареса написаното от Майк Рам и Йордан Хлебаров по темата.
Та бедността у нас е някакъв феномен. Тя е избор за много хора. Ако не си изоставено дете, болен или възрастен, бедността е избор.
Познавам хора, на които много им харесва да са бедни. Домът им е мръсен, те са мръсни и мърляви, всичко около тях е мърляво. Нали са бедни – и да чистят и да подреждат около себе си, няма смисъл. Със сигурност намират вторични ползи в това – да се оплакват колко им е тежко, как никой не ги разбира, да търсят винаги помощ, съчувствие, пари, провизии и който, каквото даде. Здрави и прави. Нито болни, нито твърде стари, нито обездвижени. А като им предложиш някаква работа, ела да видиш. Донася се от девет кладенеца вода как не могат да работят, колко са болни и не могат. И си прекарват така дните – безполезни, вечно мрънкащи, охкащи и пъшкащи. Любими фрази: „Добре сте вие хорааа, не сте бедни като мен.“, „Гладен съм чедо, смили се над мене.“, „Детето ми ходи гладно, помогни ми.“
Има и друга категория хора, които от страх, мързел или обикновена безидейност много обичат да оправдават неудачите си с думите „Бедният си е беден!“. Седят си на мижава заплата, бачкат тъпа работа и животът им минава пред телевизора. Естествено, разбират от политика, футбол, могат да оправят държавата, стига да им дадат пушка, ама всички останали са мърша, та нищо няма да стане. Те са идеалните потребители на риалити предавания, фолк телевизии, евтина ракия и цигари от най-нисък клас. Възпитават и децата си така – каквото и да правиш, аз съм беден, така че и ти ще си беден. Богатите са мошеници и мръсници, които стрижат стадото. Така е било и така ще бъде. Не се напъвай да опитваш каквото и да е – животът ти е прецакан от системата и винаги ще си беден и неудовлетворен. Така, че слагай хомота и тегли. Любима фраза: „Акъл не ми давай, пари ми дай!“
А най-любими са ми алчните бедни. Те не са хора, които живеят зле. Имат добра работа, покрив над главата си, водят сносен живот. Често строят къщи, които не са им много по джоба и карат коли, на които после се чудят с какви пари да сменят скъпите гуми. За да постигнат финасовото си положени са прегазили доста хора по пътя си. Разбира се, неразбирателствата с колеги или партньори не са по тяхна вина. Живеят в постоянен стрес, за да запазят това, което имат. Просто на тях никога нищо не им стига. Винаги се сравнят с по-богатите и по-успелите от тях. И винаги са недоволни, не спят от завист и планове как да имат още и още. Обикновено са тръгнали от нищото, или са забогатели бързо. С наслада обичат да говорят пред хора с по-скромни възможности: „Парите за това или онова не са ми проблем.“ Любим спорст – да се присмиват на хората с по-малко възможности. Задължително цитират цените на придобивките си, не смятат за невъзпитано да цитират заплатата си или да питат другите колко получават. По това можеш да познаеш богатия, който до живот ще си остане беден. Само парите са извор на щастието му, което никога няма да е пълно, защото ръка за ръка с него върви и страхът, че един ден пак ще е беден и ще загуби всичко. Кратките моменти на пълно удовлетворение за него са, когато е накарал някой да му завиди за това, което притежава. За този човек е казано: „Не е беден този, който има малко. Беден е този, на когото му е малко.“ Защото бедността не е само липса на пари и придобивки, а състояние на духа. Ето за тези хора бедността е най-страшна и опасна – преследва ги цял живот.
Много хубава статия! Поздравления!
Наистина смятам, че бедността е състояние на духа и точно затова много хора не могат да го превъзмогнат. Жалкото е, че точно такива хора са много обидчиви и дори и да искаш да им помогнеш, е много трудно да получиш тяхното доверие, за да успееш.
Деси,прочетох ти статията и да ти кажа честно доста често мисля по тази тема.Аз не съм от бедните,ама не съм и от богатите.Средна хубост.Мъжът ми и той е като мен.Ама сме богати по душа.Гледаме на всеки да помогнем-дори и на тези,за които знаем,че не заслужават!И много хора ни се чудят на акъла като харчим пари за книги-особено на мен“Ти луда ли си да дадеш 30лв.за книга(на д-р.Спок за бебето и детето)“и като кажа,че книгата е храна за душата,срещам само подигравки,но това е друго.Сетих се за баща ми.Той е професионалист в областта на шприцовете и екструдерите,но е без висше,само с механотехникум.И работи за слава не за пари,защото комунизма не го е научил да цени труда си.Дебела глава е,не мога да му обесня,че и най-големите спецове си ценят труда си и търсят високо заплащане.Познавам бедни хора(не тези,които живеят в мизерия както ги описваш в статията, а за обикновените работещи),които са много амбициозни,упорити и кадърни,но не могат да се издигнат нагоре,’щото нямат връзки или по-лошо-прекалено-честни за да продадат душата си на дявола за висок пост.За тях какво ще кажеш?Аз,напр.съм инжинер и за да градя кариера и да съм от малко по-богатите,освен гореспоментото трябва да си легна и с шефа!!!Да,да ама не!Имам малко достойнство,което ми е останало.Деси,не знам как е при вас в големия град,но тук в нашето малко градче действителността е страшна.Няма много реализация и добра работа трудно се намира.Народът е изпростял,станал е по-мързелив,озлобен,материално мислещ и се чудя,къде е борбения ни дух,който е бил винаги в нас през толкова векове?!Вместо да се чудим коя велика сила да ни спаси,трябва да се спасим от самите нас:-(((
Извинявам се,че така се олях в темата,но това е болен въпрос.
Напълно те разбирам за какво говориш. Богатството и бедността са наистина състояние на духа, а не на пари. Парите не могат да те направят щастлив, както и липсата им не могат да те направят нещастен. Полезният човек е щастлив човек. Може да не си богата финансово, но ако се чувстваш на мястото и си удовлетворена от себе си, ти си богата. Няма значение къде живеем, нито колко пари имаме. Преди години гледах един филм за Индия. Имаше интервю с един човек, който живееше на улицата. Всяка сутрин ставаша, молеше се и благодареше, че е жив, здрав и може да върви към светите места, до които иска да стигне, да живее и умре там. Нито го интересуваха пари, нито какво мислят хората за него, нито имаше нужда от материални неща – по пътя намираше всичко – и подслон и храна и малко работа, когато му трябват пари. Този човек каза, че е щастлив! Ето ти още една гледна точка. Дори този човек да е много различен от представите ни за живот, той е щастлив без нито една материална ценност, която да притежава. А ние с дома си, работата си, парите и придобивките си, можем ли някога да бъдем толкова удовлетворени от живота си?
Моят принос за Blogaction Day е тук:
http://bulpete.wordpress.com
Не смятам, че бедността е избор. Познаваш ли добре някой наистина беден? Как знаеш какви са мотивите му/й да направи такъв избор?
Избор ли е да си беден ако си учител или с не особено високо образование? Или ако не си изоставено дете, но в един момент се окажеш попораснал без родители? Ако нямаш собствено жилище например?
Познавам наистина бедни хора. Такива, които нямат дом и близки. Бедни са хората, които нямат подкрепа, нямат избор да променят нещата, защото са деца, болни или старци. Които имат нужда от помощ, физически. Всеки здрав, прав и с ума си човек може да избира. Да, трудно е и болезнено да работиш от зори до здрач за насъщния, но много хора го правят, за да оцелеят и да променят живота си с времето. Образованието може да се промени, работата също, заплатата да расте. Стига да има желание и цел.
Учителите… Болна тема за обществото ни. Не само, защото са зле платени, а защото да си учител е призвание. И трябва да се преклоним пред хората, които са готови за малко пари да вършат тази тежка работа, която е загубила в днешно време стойността си. Собствено жилище? Това какво общо има с бедността? Аз живея под наем от години. Плащам наем – кога голям, кога малък. Това прави ли ме бедна? Не! Просто отнема част от доходите ми. Това не ме прави бедна, в никакъв случай.
Много професии са призвание. Лекар, актьор, социален работник… Но това не значи, че трябва да изискваме от хората с призвание да се откажат от (нормална) заплата – такава, която ще им позволи да не са бедни, най-малкото. И те не го правят. Една моя приятелка в България е по професия учителка и вече години боледува от непостижимото си желание да работи като учителка. Не може да си го позволи. Детето й иска с нещо да се храни, да се облече, да му е топло вкъщи, без значение дали майка му има призвание за нещо различно. Затова работи във фирма за дистрибуция на пилешко месо, за която не се изисква образование. Не всички хора имат дори и нейния избор.
Собственото жилище, или поне възможността да живееш с роднини, в България има голямо значение, когато заплатата ти е 400 лева. То би компенсирало разликата между това да свързваш двата края или да не оцеляваш. Близка моя роднина получава такава заплата и също плаща наем. Оцелява само защото майка й и праща пари за целта от десетина години насам. Но тя скоро ще се пенсионира.
Образованието може да помогне за излизане от бедността (не винаги, като в случая с учителката), но когато не си го получил навреме по различни причини – липса на здрави и подкрепящи те родители, възможности, сигурност, дори логистика, когато се озовеш на улицата може да се окаже невъзможно да наваксаш. Това вече не е избор. Освен това винаги ще има нужда от професии като продавачи, чистачи и подобни и съветът да се образоват може да е полезен на индивидуално ниво, но при положение, че от такъв труд все ще има нужда, дали заплатите на техните заместници биха били някога достойни?
Всеки човек, който има цел минава през различни периоди, за да постигне целта си. Много хора са работили като чистачи, миячи, пикола, сервитьори и какво ли не, за да стигнат до това, което мечтаят. Въпросът често е – какво искам, за да съм щастлив? да имам пари, достойна работа, да пътувам, да имам къща, да отгледам децата си, да се изявявам като учител, оратор или артист… Беден ли съм, ако няма пари в даден момент? Беден ли съм, ако живея с родители, а искам да имам семейство в нов дом? Беден ли съм, ако имам пари, но мразя работата си? Въпрос на търсене и намиране на удовлетворението от живота… Понякога парите не купуват богатството…
Точно това казах в моя пост за бедността. Че тя не е въпрос просто на пари, а на ветрило от фактори – освен здраве и възраст, също и семейна подкрепа, образование, характер и качества, възможости получени в детството чиято липса после не може да се навакса, евентуална дискриминация, произход, дори местоположение… И липса на едно може да се компенсира с друго. Въпросът е какво става, когато не може да се компенсира. Тогава не става въпрос за избор. В случая с моята приятелка става въпрос за оцеляване, а не достоен живот за сметка на желана от нея професия. Тя живее на квартира с дъщеря си, в която ползва една стая, а другата – друго семейство (непознато). Но има учители, които нямат и такава възможност и не могат да си намерят друга работа, макар че се опитват. Отново обаче, съветът към някой учител да си намери нещо по-доходно е индивидуален как той/тя да си промени положението, а не като идея за обществото като цяло. А всички виждаме какво става, когато те наистина имат възможност за избор – пример, учителите по английски. Резултатът е провалено образование на тези деца, които най-много биха имали нужда от него като инструмент да предотвратят бъдеща бедност, в кварталните училища. Когато те пораснат, не бихме могли да ги обвиняваме, че тяхната бедност е техен избор.
Говоря за учителите само като пример и като професия, която не се упражнява като период, през който преследваш някаква друга цел. Бедността не е нещо толкова просто и ясно и по избор.
Не разбирам напълно примерите, които даваш. Тези хора смяташ, че са бедни. Истински бедни и нямат избор след време да променят нещата, ако този живот им тежи? Ще ти дам един пример със собствената си майка, която на 50 години се озова на улицата – цял живот на държавна административна работа, без висше образование, без години за пенсия и вече доста стара, за да я предпочетат на интервютата пред 25-30 годишни млади жени. Две години стоя без работа. Една година унизителни интервюта и вечният отказ, че е стара. След още една година се преквалифицира. Стана педикюристка, след курсове, изпити и практика. За пет години намери новото си поприще, натрупа клиентела, която я следва, в който и салон да работи. Работи от сутрин до вечер, но се чувства полезна, добре платена и със самочувствие, че е намерила призванието си макар и на тези години. Мога да ти дам обаче 10 примера с наши познати на същата възраст, които едва свързват двата края и си седят вкъщи или работят ниско платена работа. Защото сметнаха, че са твърде стари да се учат, твърде уморени да търсят едва сега реализация и са се примирили, че може и да не се пенсионират, защото за толкова години не им се мисли напред. Мога да ти дам десетки примери за приятели, на които никой не им гледа децата, работят на смешно ниски заплати, но учат. И знаят, че го правят, защото тези лишения сега, ще им помогнат да са по-добре утре. За наеми мога да ти говоря много, самата аз съм живяла със съквартиранти, не като студентка, а след това, когато бяхме вече двама и искахме да живеем заедно, но нямаше къде, а заплатите не ни стигаха за наем на цял апартамент. Всичко в този живот е временно и можем да го променим. Не е лесно, но ако може да се промени. Иначе причини и оправдания да си намираме, всички можем.
Нещо интересно и тук:
http://silvina2004.blogspot.com/2008/10/blog-post_15.html