Прави ми впечатление обаче, че някои неща не са такива, каквито някога са били. Страхът за собствената кожа може да парализира дори хора, които са длъжни да си свършат работата и ги грози съд.

Капитанът на потъналия италиански кораб Коста Конкордия бил сред първите напуснали кораба и не пожелал да се върне, макар законът да го задължава. Затова му е повдигнато обвинение.

Няма как да не се сетя за капитан Чесли Салънбъргър, който през 2009-а приземи успешно самолет със 155 пътници в река Хъдсън. Пилотът не само че не е напуснал приземения самолет, но два пъти е обходил пътническия салон, за да се убеди, че всички са евакуирани, макар, че самолетът вече се е пълнел с вода.

Изводите? Няма такива. Молете се да попаднете в ръцете на истински хора, когато не дай Боже, се случи някакво бедствие.

С този цитат на Любен Дилов-син в профила му във Фейсбук ще коментирам разгорелите се страсти в последните дни. Няма как да скрия обаче радостта си, че най-накрая се случи и в нашето общество – изкуството, независимо дали ще го наречете арт, графити или кич  провокира дебат за политика и история. Нещо, което всичките ни набедени културтрегери не успяха за 20 години.

Ако вярвате, че един паметник може да бъде почистен, но никой не може да забрани вашето мнение, поръчайте си тениска.

Свежата идея е на Гергана Дукова, която нямам честта да познавам. Тя предоставя идеята си безплатно с единственото условие да не се търси печалба от интелектуалния й труд.  Стефан К. е подготвил файл, от който можете да си направите тениска.

Файловете са в блога на Стефан К.

Ето ви списък с фирми, от които можете да си поръчате печат на тениски.

Интернет беше взривен от коментари как трябва да реагират политиците на този акт, които доста ме отегчават вече. Пак ще си позволя един забавен цитат от тук, който обобщава всичко:

„Премиерът Борисов е провел спешен разговор с Кремъл в който е поел ангажимент лично да разкрие виновника, да го осъди публично в интервю за масмедиите,  след което да му отсече ръцете по стара българска традиция. Половин час по-късно, премиерът проведе важен телефонен разговор с Белия дом и обеща да положи всички усилия да открие художника, да го награди с ордена на Народните будители и да издейства средства от бюджета за довършване преобразяването на паметника. Посланика на Щатите се напи от радост и обяви, че визите за български граждани желаещи да пътуват и живеят в САЩ падат.“

Интересните мнения по темата:

Смъртта на героите – снимки от среднощното почистване

Паметникът

Въпроси в крак с времето

Три мига от Софийската пролет

Паметникът на Съветската армия е почистен през нощта

Да оцветим миналото и да се посмеем

Проблем на паметника, не на хората

Бойко, идвай, стига се кри в храстите

Образцов хигиеничен паметник

Вижте повече за Картонения град такъв, какъвто го видяхме с Ирина.

Вижте всички снимки, които направих.

Вижте всички места, които можете да посетите в рамките на Sofia Design Week Kids

В тази връзка искам да похваля, макар и след седмица, организаторите на Детския панаир, който се проведе миналия уикенд пред Народния театър. Различни детски ателиета показаха услугите си безплатно. Имаше театър, танци, скачане на въже, рисуване на асфалта, изрязване, готвене, лепене, спорт, йога и всякакви образователни занимания.

Както знаете, ние с Ирина сме големи почитатели на подобни забавления и си имаме любимо ателие. Прекарахме почти целия неделен ден навън, изрязвахме и лепихме хартиени животни, ядохме сладолед, гледахме театър. За нейната възраст имаше страхотни забавления и най-важното – неща, които да правим заедно. Направи ми впечатление, че родителите изрязваха и лепяха дори с по-големите си деца, на които не беше нужно да помагат, както на по-малките. Просто е хубаво да седнеш с детето си на земята пред Народния театър, да вземеш една ножичка и лепило и да прекарате почти час, потънали в творчески занимания. Нещата се случват на открито, игрите са полезни и образователни, децата се чувстват много добре в подобна среда,  а ние определено ще станем клиенти на някои от ателиетата.

Неделята ни беше страхотна, за разлика от съботата, в която направих грешката да си уредим среща с приятелско семейство в МОЛ Сердика заради някакво празненство с група Бон Бон. Да ме прощават любителите на молове, но не мога да разбера какво е удоволствието да си облечеш новите дрешки и да си пуснеш децата да обикалят по магазините и заведенията за бързо хранене. Вярно, че шопинг терапията помага като няма с какво друго да попълниш някои липси, ама децата нямат нужда от ходене по магазини, нито разбират удоволствието от седенето на лъскави места, обявени за последната гъзария на цивилизацията. Мда, преди да ми скочите, и мен можете да ме видите по моловете, и аз си оставям детето в някой от детските центрове, когато нямаме друг начин да се видим с хора без деца през уикенда, но това определено не го разбирам като начин за прекарване на уикенда. А това, съчетано с „детски празник“ с балони и певци, спрени ескалатори, дандания, от която не можеш да чуеш човека до теб, ми дойде като издевателство. Едва ли ще повторя.

Както и да е, за нелюбителите на молове: страхотната рубрика на Дневник „С децата в почивните дни“

Вижте за какво и как се използва.

Яката работа!

Купи онлайн!

Не ви ли се струва, че Сидеров и Доган играят в комбина? Все по едно и също време започват да дърпат една и съща струна- Предизборно така, да разгорим някой и друг конфликт, малко кръвчица да пуснем и да вием от трибуната на парламента. Мислех си, че в България някога ще има етика – като те изгонят пиян от самолета, да се покриеш някъде. Не, ти влизаш в парламента и създаваш проблеми. Срамни за цялото ни общество.

Чудно ми е колко от хората ще започнат да псуват турците? Ей така, на общо основание. Или ще проумеем най-накрая, че не е важно дали носиш кръст, забрадка или не работиш в събота. Важното е да спазваш законите, да уважаваш хората наоколо и да възпитаваш децата си. Три от простите човешките закони, които клоунът Сидеров и маргиналите около едва ли някога ще  спазват.

Тази анкета и данните от проучването на Института за икономически изследвания на БАН и УНСС ме провокираха да кажа това, което наблюдавам от много време. Сред стари и млади българи. Ако е само сред старите, разбираемо е. Но не е.

Масово хората просто не искат да живеят в България, защото е мръсно, нямат пари, нямат възможности, а корумпираното правителство краде насъщния им. Изстрадал народ сме, както сами обичаме да се наричаме. Не ви ли писна, а?

Да искаме. Това умеем. Шампиони сме по искане. Да ни дадат сигурна работа, да ни плащат високи заплати, да ни чистят улиците, всички около нас да спазват правилата. Освен нас самите. И понеже това никой не ни го дава даром, искаме да емигрираме. Ама понеже само искаме, та и с емиграцията не се справяме много. Поне не тези, които са участвали в проучването. Те ще си останат пак с искането. Да имаше как правителството и това да им уреди – държава, виза, джобни пари… А там някой да ги поеме. Не е вярно ли? Защото, другите, които наистина искаха да емигрират, отдавна са в чужбина. И видяха, че и там никой не дава даром. Каквото искаш, трябва да си го вземеш. С труд, амбиция и постоянство. Да, постоянство. Не като да тръгнеш да правиш бизнес и да се откажеш на първата година, защото правителството те задушавало. Не като да стоиш години наред при мама и тате, щото ти за 200лв. няма да си даваш здравето на изедници. Не като да искаш апартамент и кола, ама ако може да ти паднат от небето.

Иначе сме ербап по форумите. В работно време. Имаме часове за писане, а нямаме 20 минути да си свършим качествено работата. Работа ли? Чакаме петъка с нетърпение и броим дните от седмицата както затворник брои дните за излизане. Ми да, работата гадна, парите малко, шефът свиня. За какво да се бъхтаме? Друго е да искаме да емигрираме на Запад. Там и работа има и парите са много, даже социалните, уважават те и те ценят.

Та, не ви ли писна вече да се оплаквате? И да искате? Като искате, що сте още тук и драскате по форумите? Ааа, не ставало така лесно. Е, вярно е, лесно няма. И мрънкането не помага. И за доказателство, че мързеливият и мрънкащият си е еднакъв навсякъде, влезте в случаен форум, в който пишат български емигранти. Примерно форум на български емигранти в Канада. В държавата, в която имат всички възможности да живеят добре. Ще видите пак същите хора, дето само искат и се оплакват. А към това има и още едно изнасяне на проблемите им извън тях – намразили са и чуждата държава. Мразят местните, мразят държавата, мразят отчуждението, мразят още хиляди неща, само и само да се убедят, че проблемите им не са в тях самите.

Да, шампиони сме по искане. По самосъжаление и по отглеждане на гордост и вяра, че всичко в тоя живот ни се полага. Мислех, че като свърши соц-а, ще си отиде и това поколение мрънкачи, които се гордеят с това, че нищо от тях не зависи. Лошото е, че те възпитават още две поколения в мрънкане и самосъжаления.

Така че, като почне някой да ми държи речи за корумпираното правителство и тежкия си живот, се обръщам на другата страна. Просто не искам да слушам.

Името Ирина произлиза от гръцкото eirene, което означава “мир”.

Днес празнуват и Ирина, Ирена, Иринка, Ириней, Мирослав, Мирчо, Мирослава, Мира

Да са ни живи и здрави любимите Ирини.

Коя е била тя? Тя била дъщеря на езичници, на много богати родители. Бидейки заможни, нейните родители и наели възпитатели. Един от тези възпитатели бил таен християнин, който влияел на младата девица благотворно. Той я възпитавал така, че тя, външно езичница, по душа била станала вече истинска християнка, защото нейните мисли, нейната душевна нагласа, отношенията и към хората били такива, какви трябвало да бъдат у истинските християни. Според предание тя приела свето кръщение от апостол Тимотей, пряк ученик на ап. Павел. Желаейки да посвети живота си на Бога, света Ирина отказала на своите родители да встъпи в брак.

Навлизайки все по-дълбоко в християнската вяра, света Ирина започнала да убеждава и своите родители да станат християни. Нейният баща Ликиний отначало благосклонно слушал нейната проповед за вярата, но след това възнегодувал срещу нея и когато тя отказала да се поклони на езическите идоли, заповядал да вържат дъщеря му и да я хвърлят под краката на буйни коне. Но Господ пазел девойката, която се уповавала на Него. Конете, без да и нанесат вреда, се спуснали срещу самия Ликиний, съборили го на земята и тежко го наранили. Когато, по молитвите на своята дъщеря, той бил възвърнат към живот, повярвал в Христа и заедно с него още 3000 души се обърнали към Спасителя.

След това света Ирина започнала смело да проповядва за Христа сред жителите на Македония, заради което много пъти била подхвърляна на унижения, страдания и мъчения. Чрез света Ирина около 10000 хиляди езичници открили пътя към истинската спасителна вяра.

Когато Господ известил св. Ирина за деня на нейната смърт, тя се отдалечила в една пещера край град Ефес, чийто вход, по нейна молба, бил затрупан с камъни. Така пещерата станала нейна гробница.

Паметта на св. Ирина много се почитала в древна Византия. В Цариград били въздигнати няколко великолепни храма, които носели нейното име.

Вижте слово за св. мъченица Ирина

Понякога се чудя как може едно дете да не спира да бърбори. Дори, когато се опитваме да играем на мълчанка, издържа не повече от минута. Минута пълна тишина е рядко срещано явление в къща с дете на 3 години и половина. С умиление си спомням времето, в което просто си спеше в слинга или се кърмехме и пак заспиваше. Какъв парадокс, бързах да стане по-голяма, за да разбира, а сега ми се иска да мога да я привържа пак в слинга и да спи, за да има малко тишина и спокойствие. Поне докато си нацъкам снимките.

А това малко и къдраво човече ми дава десетки пъти повече, отколкото аз мога някога да му дам. Най-добрите неща, които правя заради нея, са всъщност най-добрите неща, които правя за себе си. Когато забременях, отказах цигарите и това е най-доброто нещо, което направих за здравето си. Вече се чудя защо съм пушила някога…

Тя ме закова на легло цял месец, пак докато бях бременна, за да проумея, че не мога да се нагърбвам с всичко. Заради нея пренаредих приоритетите си в работата и… ми олекна най-накрая. Това дете не ми взе абсолютно нищо, а ми даде – спокойствие и ред, от който съм се нуждаела години наред.

Тя превърна къщата ни в дом. Заради нея е чисто и подредено, а моя милост най-накрая взе, че влезе и в кухнята. С учудване забелязах, че печката може да се ползва всеки ден и това не е най-голямото проклятие на света. Даже мога да си върша и другата работа и – о, чудо! – не се превърнах в пеньоарена лелка с ролки на главата.

Тя ме научи, че ако искам да съм щастлива, трябва да се помиря със себе си. Да обичам първо себе си и да си вземам своето време.  Заради нея си струва да изглеждам добре, да чета повече и да се наслаждавам на работата си, защото един ден искам да се гордее с мен. Да, не моите родители, детето ми искам да се гордее с мен.

Тя ме запознава и сближава с хора, които преди само поздравявах. Сама се запозна с редицата хора на улицата ни – спира и се закача с маникюристката, после с продавача от магазинчето за алкохол и цигари, почуква на прозореца на застрахователния офис и пита как са днес продавачите на зеленчуци. За разлика от мен тя не иска да бъде анонимна и не бърза да се прибере, не се страхува да разпитва хората и да им разказва за нас. Тя искрено вярва, че светът е добър и ме кара и аз да вярвам в това. Всеки ден.

Все още има неща, които си остават пълна загадка. Как можеш да заобичаш най-безумните неща на света като детски тържества, площадки с люлки и една сюрия пищящи и крещящи деца, които преди ми изглеждаха като изчадия, а сега се умилявам да ги гледам и слушам. Сякаш съм открила нов микросвят, който всеки ден те изненадва с нещо различно.

Вярвали ли сте, че можете да създадете цяла приказка от една пластмасова закачалка за етикета на чорапи? Да, онова малко пластмасово нещо, което откъсваш от хартиения етикет на новите мъжки чорапи и го хвърляш в коша. Колко образа може да придобие това парче пластмаса? За мен само един – парченце боклук. За нея – чадърче, човече, къщичка, коминче, обица и пръстенче…  Преди се питах как моите родители не разбират важността на подобни неща. Какво ли се пита тя?

А тя си расте и задава въпроси. Все по-трудни въпроси, които искат отговори. Веднага. И не спира да пита. Не, не млъква и за минута. Само, когато спи е тихо. И в тишината благодаря, че я има. Нищо, че днес е пищяла, ревала и се е тръшкала около половин час, счупила ми е новата диадема и се е преобличала за трети път сутринта точно преди да излезем. За този кратък миг на съзерцание си заслужават всичките нерви и умора на света.

А аз тайно се просълзявам, когато казва стихотворения и са й дали важната роля на тържеството – пролетта. Защото никога не съм имала очаквания какво дете ще ми се падне. Оставих се на чувството, че ще ми бъде дадено нещо хубаво. Е, резултатът надмина очакванията ми. Бях си планирала нещата, които трябва да й предам като ценности и възпитание, а се оказа, че аз съм тази, която трябва да се остави да бъде възпитана. Защото вярвам, че  тя ме е избрала и ме кара да бъда по-добра. Да се извиня, когато пак й се скарам, а тя съвсем искрено ме попита: „Мамо, нали бяхме приятелки?“. Да не забравям редовно да й казвам „сладурче“ и „миличка“. И, когато пак реша да й се скарам за нещо, да не забравям, че тя не се казва Ирина, а Иринче.